FAIL (the browser should render some flash content, not this).
Bulgarian (Български)English (United Kingdom)

Съдържание брой 2 2003

News image

ГОСТ Интервю със Збигнев Бжежински ГЛОБАЛНА СИГУРНОСТ Велизар Шаламанов Сигурност, сила, солидарност, способности ...

повече

Запазвайки човешкото измерение

В статията си “Краят на парадигмата на прехода” Томас Кародърс укорява общността на радетелите за ...

повече

Антиглобализъм и антиамериканизъм

Как да се обясни все по-силно разрастващата се от 1999 г. насам война срещу глобализацията? ...

повече
-
+
4
Кой е онлайн
В момента има 31 посетителя в сайта

Върху проблемата за отношението между църква и държава

И в двете тия страни или недостатъци на отношенията между държавата и Църквата лежи непреодоляното езическо начало или – начало на езическата държава. А и двете те се сливат в езическата идея за тоталитарната (абсолютирана) държава.

Следователно в тия две основни точки от отношенията между държавата и Църквата на православния Изток нито държавата е била “християнска”, нито пък Църквата е успяла да прео­долее езическия елемент у държавата и нейните отношения към религията и Църквата. Като се изключи теренът на кос­веното взаимно нравствено въздействие, проблемът за т. нар. “единство” в отношенията между Църква и държава си остава от православно гледище по-скоро проблема на едно есхатологическо разрешение.

А как е вървяло развитието на Запад ?

ГЛАВА ВТОРА

РИМОКАТОЛИЧЕСКИ ПАПОЦЕЗАРИЗЪМ

1. Сравнено с развитието на отношенията между Църквата и държавата на православния Изток, развитието на тия отношения на европейския Запад (особено досежно техните форми) е вървяло по свой път.

Наистина, основният дух на началата на тоя развой (от западно християнско църковно гледище), общо погледнато, едва ли може да се нарече противоположен на източния (та единият да се характеризира като “цезаропапизъм”, а другият – като “папоцезаризъм”); ала редица условия на Запад така влияят върху нюансите в основните схващания, върху последните ем­пирични изводи от тях и върху отделните конкретни форми на взаимоотношенията между държава и Църква, че във всичко това се констатира наистина едно значително различие между Изток и Запад.

Може да се отбележат няколко общи исторически данни, които упражняват върху това развитие своето влияние. Такива са особено следните.

Първо. Общата насока на духа и на културата на покръстените западно-европейски народи. Докато на Изток (у из­точните народи, намиращи се под непосредственото влияние на гръцката култура и изобщо на културата на източните класически народи) общата (или предимната) насока на духа и културата е умозрителна и съзерцателна (мисъл, философия, изкуство, дог­матически спорове, ереси и т. н.) и наред с индивидуалните пре­живявания върви общинно-съборното изживяване и проявление на тоя дух, то на Запад (у западните, намиращи се под непо­средственото влияние на римската култура народи) тая на­сока е по-скоро практическа, политическо-юридическа, и външно тя се изразява по-скоро в централистично-монархични и империалистични тенденции. Не ще да е случайно, че още в пър­вите столетия на християнството (в борбата на Християнската църква с езическата държава) светите борци на Изток защищават хри­стиянството и атакуват противника му със средствата на ми­сълта, философията, когато почти всички корифеи на защитата на Християнската църква на Запад в това време излизат от средата на юристите и адвокатите (Тертулиан, Киприан, Августин, Амвросий).

Пада в очи така също, че тъкмо в редовете на тия за­падни апологети християнството, Християнската църква се схващат по-скоро като царство, което по идея изключва всяко друго царство (държавата), и се дава на това духовно царство в го­ляма степен един политическо-юридически, а наред с това и космополитическо-монархически характер. Така например – у Тертулиана. Макар че той в стесненото и потиснато положение на християните от страна на езическата римска държава да изтъква държавната лоялност на християните, все пак не крие своето отчуждение от държавата и своя църковно-религиозен космополитизъм; той с насмешливост и ядовитост гледа на сближението на Църквата с държавата[2]. Но особено бл. Августин (353–430) със своята книга De civitate Dei упраж­нява през всички последущи векове решаващо влияние в западния християнски свят. Според него, собствената – небесната държава – това е Църквата. А светската (земната) държава е порождение на греха и наказание за греха. In concreto тя е най-често civitas diaboli[3].

Държавата толкова повече се отдалечава от греха, кол­кото повече се отдава на служба или в помощ на Църквата. Понеже земните държави са несъвършени общества, тям не­достига истинската правда и те могат да я намерят само в съвършеното общество – Църквата, и само в сътрудничество с Църквата ще могат правилно да служат и на истинската правда. Държавата, по искане на Църквата, трябва също да преследва всички, които не вярват или не мислят така, както учи Църквата (еретици, разколници и т. н.).

Така още в самото начало на развоя на взаимоотноше­нията между Църквата и държавата на Запад Августин дава теоретическата постановка на идеите, че Църквата е не само нещо съвършено самостойно от държавата, но и че тя стои по-високо от държавата; че Църквата е собствено държавата на християните; и оттук постепенно при благоприятствуващи условия, е можело да се дойде и до идеите, както Църквата да се яви “заповедница” на държавата (а не само първохристиянското мирно идейно проникване на държавата от идеите на Църквата), но и още: и самата Църква по характер и обем на задачи и непосредствени цели да започне да взема харак­тер и на земно царство, на държава[4].