FAIL (the browser should render some flash content, not this).
Bulgarian (Български)English (United Kingdom)

Исторически преглед на германската христ

Сред християнските партии в германската империя най-важна е основаната през 1870–1871 г. Партия на центъра. ...

повече

The Legislation - Caught Between Law And

This article aims at revealing the social nature of a historically produced fact: the emergence ...

повече

Новата партийна система в България - обл

В представения раздел от новата книга на проф. Георги Карасимеонов Новата партийна система в Б...

повече
-
+
4
Кой е онлайн
В момента има 29 посетителя в сайта

Интервю с Димитър Паница

Светослав Малинов: Много се говори за разликите между Европа и Америка – политически, културни и т.н. Вие като човек, който е живял и на двете места, как бихте ги определили на всекидневно равнище, в бизнес отношенията, на работното  място?

Димитър Паница: В Европа нещата са по-затворени и все още съществува известна ксенофобия. По мое време надали един млад емигрант, българин без връзки като мен и само с една гимназиална диплома би могъл да отиде толкова далеч, колкото успях да достигна в Америка. Да, разлика има и това е видно и от броя на успелите българи–емигранти. Техният процент в САЩ, Канада и Австралия е много по-висок, отколкото в Европа. Бизнесът в Европа също върви малко по-тромаво. Тук имаме 6 седмици ваканция годишно, а в Америка – 15 дни, и то ако имаш късмет. Стилът на живот, начинът на живот в Европа е по-удобен, по-приятен, по-нагоден за почивки, развлечения. Ритъмът на живот в Америка  е много по-труден, много по-интензивен; конкуренцията е жестока – до края на моята кариера знаех, че имам 10 души зад гърба си, които чакат да заемат мястото ми. Но пък възможностите за реализация, ако “бачкаш”, са също без граници.

Св. М.: Обявяват Ви за българина с най-успешна журналистическа кариера в чужбина. Всеки би искал да разбере как става това...

Д. П.: Това за най-успешния журналист не е вярно. Действително успях в кариерата си. Но един Стефан Груев също преуспя, Евгени Силянов, Бог да го прости, също. Както и куп други. От наши дни бих добавил имената на Ралица Василева или Николай Кралев. Това са хора, чиито имена се разпознават в медиите.

Св. М.: И все пак как стана при Вас?

Д. П.: Случайно. Всичко стана през 1952 г. благодарение на факта, че един приятел на брат ми работеше в “Рийдърс Дайджест”. Преди това обаче чрез познанствата на баща ми, който беше банкер, още на 18 години започнах работа в голяма парижка банка, където се занимавах да изрязвам икономическа информация от вестниците за документацията на банката. Това ми даваше достъп до много вестници и ми доставяше голямо удоволствие. Но един ден стана сблъскване между мен и един французин, с който се редяхме заедно на опашката в стола. Той си позволи да ме нарече “мръсен българин” и аз го ударих с таблата по главата. На другия ден ме изхвърлиха. Това беше най-хубавото нещо, което ми се случи. Няколко месеца по-късно заминах за Щатите. Благодарение на връзките на брат ми започнах да  правя почти същото и за “Рийдърс Дайджест” – изрязвах информация от чуждестранни вестници на френски и немски език. Оттам нататък беше въпрос на труд и възможности. Винаги съм имал чисто и просто чувството, че ако искаш – ще стане. Имах възможност честно и почтено, без да забивам нож в гърба на други, да си създам мястото и авторитета в йерархията на списанието и да достигна до поста заместник-главен редактор.

Св. М.: Произхождате от славен български род, в който има много известни личности. Това помага ли на един човек или му тежи, понеже трябва да  се равнява с предците си?

Д. П.: На мен най-вече ми е помогнало. Семейството ми имаше културни традиции. У дома се четеше много, всеки ден пристигаха половин дузина български вестници. Много важен за мен беше дядо ми – Димитър Яблански – бивш кмет на София, който докара трамваите в столицата и беше известен финансист и банкер. Той много ме обичаше. Всеки ден бяхме заедно и се разхождахме от къщи (бул. “Цар Освободител” – бел. Св. М.) до Борисовата градина и езерото. Дядо ми беше винаги заобиколен от книги и вестници и ми показваше и обясняваше. Баща ми също четеше много. Бяхме абонирани и за чуждестранни всекидневници и седмичници. Това, разбира се, оказваше голямо влияние върху мен и разпалваше любопитството ми. Когато пораснах, прекарвахме със съучениците ми дълги часове в спорове по всички световни въпроси, както всички юноши правят.

Св. М.: Когато в началото на 90-те години започнах образованието си на Запад като студент по политология, ми беше интересно как отвън са гледали на нас. Признавам, че откривах доста потискащи анализи. Мъчително достигнах до извода, че клишето за “най-близкия сателит на Съветския съюз” е било съвсем вярно. Така ли беше?

Д. П.: Да, това беше характерна черта на режима, която страшно ни отвращаваше през онези години. Ние, цялото наше поколение български емигранти, бяхме нещастни от факта, че бяхме “заслужили” този ужасен епитет – “най-близкият сателит”, а и комунистите го потвърждаваха при всеки възможен случай. И другото, което много ни тежеше и тогава, тежи ми и днес, е фактът, че в България не възникна едно истинско дисидентско движение, не се случиха събития, подобни на събитията в Унгария, Чехия, Полша и под друга форма – в СССР…